Една не толкова къса мисла.

И виси на въженце Луната

Как стана така, че остана само една нишка и самата тя не знаеше. Но беше факт – държеше я само една, последна въздишка. Първата… стара като света.

– Скочи върху мен, каза й облакът. Ще те издържа и ще те върна в небесата, където принадлежиш!

– Как мога да се върна в Рая – заяви тя – след като съм видяла Любовта. Не мога да се задоволя с по-малко!

Облакът се отдръпна от нея, но остана достатъчно близо, за да може да й помогне.

Помнеше деня на първата въздишка. Беше празник или пък петък… не това беше важното. Важен беше фактът, че не се беше чувствала толкова прекрасно никога през живота си. Да, тя нямаше собствена светлина. Чакаше Слънцето да я забележи, но този егоист никога не даваше нещо, специално за нея, а ето, сега тя държеше в ръцете си истинка въздишка. Направи си гривна от нея. Радваше й се като малко дете и я показваше на всички Райски обитатели. Пазеше я като очите си и дори вече не се радваше на Слънчевия душ.

После…после дойде и още една. Последвана от отговор… и така започнаха да идват все по-бързо и по бързо. Споделени, тайни, изненадани, безумно влюбени – всякакви въздишки. Всички те се извисяваха нависоко и долитаха при Луната. Скоро тя нямаше да има как да ги носи всички, но ги обичаше по равно.

Сега, трепереща от студ, измъчена и тъжна тя си спомни за онзи ден… спомни си колко дълго и упорито плете въжената стълба – стълбата от въздишки.

Слизаше все по-надолу. Започна да вижда сияещите силуети на влюбените… по-надолу…цвета на роклята й…по-надолу…парфюмът, който Тя си слагаше специално за него…ароматът на розите, които Той й подари…учестените му въздишки, когато я държеше в обятията си…И така Луната успяваше да слезе все по-ниско – все по-близо до мечтите си.

Как стана така, че остана само една нишка, и самата тя не знаеше. Започна се със спор, после още един, счупена ваза, самотна нощ, плач в тъмното, изчезващ аромат от възглавницата. Една след друга нишките започнаха да се разплитат, да падат, но Луната не искаше да се изкатери обратно. Вярваше, че ще има нови нишки, нова Любов.

Историята има два края. Досещате се какви. Всеки сам си избира какво да прави с тази последна нишка Надежда. Аз знам за себе си…в името ми е заложено даже… надеждата в мен никога не може да умре, а докато дойде новата въздишка… Ще виси на въженце Луната.

2 thoughts on “Една не толкова къса мисла.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s