Животът не спира

hpim2445.jpg

Скоро си бях в България – само за една седмица, но поне успях да видя повечето си съученици и приятели. Бяха минали точно 6 месеца и 1 ден откакто бях заминала, но за този не особено голям период от време много от хората се бяха променили. Все още се виждат често, все още се събират заедно от време на време и все още се делят на групички и едни отбягват други. Уж са еднакви, но са някакси различни – порастнали, с по-дълга коса, брадясали или не толкова, отслабнали или със сменена прическа… и най-вече – по-големи. Мислят другояче, реагират другояче, говорят и се държат по друг начин, а онези безгрижни души, чиято най-голяма тревога е била класното по математика са вече само бледа сянка на новите личности – мацките и пичовете, студентите, купонджиите, отворковците и момичето с ново самочувствие. Интересно ми е дали аз съм се променила в техните очи. Казаха ми само: “Порастнала си!” Но пък тук, в университета, и колеги и преподаватели ме смятат за най-големия дечко. Дали не са пък и те същите, но поради липса на време да не съм успяла да пробия новите им черупки? Страх ме е да си мисля, че се променям. Не искам да се променям, защото се харесвам такава – дива, импулсивна, сладка, забавна, ентусиазирана и с блестящи очи.

Сигурно ще се видим отново след година, две пет. Тогава няма да имам само една женена съученичка, някои ще имат деца, други кариери, трети няма да оправдаят очакванията, а аз… не се виждам в бъдещето, не знам какво ще съм след пет години, къде ще съм и какво ще правя, но знам, че много обичам съучениците си, че ще искам да ги видя отново. Може би завинаги ще си остана страничен наблюдател на съдбите им, но знам, че ще се радвам на успехите на всеки един. Горда съм от тях дори и сега, горда съм, че ги познавам и чакам с нетърпение следваща среща.

А за тези, които си мислят, че живота в училище спира без тях… прави сте донякъде🙂 хареса ми да виждам как липсвам на преподаватели и ученици, а МГ ще си остане завинаги дом на моята младежка душа. 12А/В випуск 2007 – обичам ви🙂

П.С. От випуск 2007 на МГ ‘Баба Тонка’ град Русе приетите във ВУЗ са 100%. Меге рулз!

8 thoughts on “Животът не спира

  1. Не знам какво да кажа… Може би няколко цитата от любимия ми One Tree Hill:
    За тези, които не са чували за One Tree Hill – http://psabev.blogspot.com/2006/12/one-tree-hill.html
    За останалите…

    Истината е, че не обичам да мисля за колежа, защото това означава, че гимназията е свършила. След като завършим всички ще отидат да играят баскетбол, да пеят или да записват албуми. А аз трябва да започвам всичко отначало … сама. Сигурна съм, че ще се оправя. Но както казах, не обичам да мисля за това. (Брук)

    . . .

    Колко време е необходимо да промените живота си? Дали са 4 години като в гимназията? Една година или 8-седмично рок-турне? Можеш ли да промениш живота си за месец? Или за седмица, или ден? Винаги бързаме. Да пораснем. Да намерим мястото си. Когато сте млади, един час може да промени всичко…

    . . .

    Пейтън: Здравей. Обажда се Пейтън. Да, извинявай. Знам, че при теб е късно, но просто… Какво стана с нас?
    Нали знаеш…? Вече не знам коя съм. Как стигнах дотук? Липсва ми предишният ми живот. Искам отново да имам дом. Бяхме приятелки… Спомняш ли си приятелството, в което вярвахме. Липсва ми. Ти също ми липсваш. Мисля, че всичко ми липсва! Това има ли някакъв смисъл?
    Брук: Да, в това има много смисъл, Пейтън. Преди 4 години всичко беше толкова ясно, нали? Завладей света, спаси света… и заживей щастливо.
    Пейтън: Щастлива ли си, Брук?
    Брук: Понякога. Не винаги. Ами ти?
    Пейтън: Не.
    Брук: Добре. Нека те попитам нещо. Какво ще те направи щастлива, Пейтън? Как изглеждаш, колата, която караш или хората, които познаваш? Пари, слава, власт или постижения? Защото аз имам всички тези неща и… Не мисля, че това е достатъчно.
    Пейтън: Тогава кое е?
    Брук: Мисля, че любовта…

  2. И усещам всичко това с всяка пора на тялото си. Не бързам да порастна. Започнах всичко отначало, сама и мисля, че се справям добре, но определено копнея за безгрижните години.

  3. Тъпото е, че тъкмо стана яко, и свърши. Нали знаете момента, когато вече ти е ясно как става всичко, кой командва парада, къде трябва да се натисне, къде трябва да се помоли, за да се направи еди какво си… Сега в университета всичкото това ми липсва. Хората не ме познават така, както в гимназията, аз съм си същият, обаче не знам ще успея ли да изпъкна по същия начин и тук. По дяволите, вчера имах изпит, за който разбрах едва 15 минути преди началото! Това никога нямаше да ми се случи в гимназията, защото там знам как стават нещата. За днешния си изпит по немски поне разбрах 8 часа предварително и имам време да погледна какво учим и да си кажа, че е тъпо и елементарно🙂 Може пък това да е част от идеята – няма смисъл да играеш една игра, като си станал перфектен в нея.
    Определено ми липсват хората. Сега разполагам с живота си много повече, сред други готини хора съм, ама не мога да спра да си мечтая да запозная едните идиоти с другите и да си живеем като едно време. Малко е тъпо, че решението да учиш еди къде си води до такива тежки последици като да не виждаш Миро по половин година най-малко… Баси, аз не мога и да си мечтая за кебапче, а това е част от ежедневието на другите ми съученици. Да не говорим за Загорка. А двете шишета ракия ги пазя като очите си и планирам как ще се пият със салата, понеже ракията на другите замина по студентски на голо… Искам по кръчми и кафета. Мечтая си за пари, за да имам следното: кола, дом, да мога да ходя по кръчми и кафета, да мога да пътувам когато и където си поискам и да мога да ги пръскам по приятелката си, да не завися от обстоятелствата. Хората ми липсват и се дразня как обстоятелствата определят живота ми.
    Най-якото нещо, което може да стане, е да стана толкова безбожно богат, че да направя една фирма само за да наема в нея хората, с които искам да бъда. От случайни реплики разбирам, че голяма част от колегите ми имат сходни мечти за използване на богатството си, което нямат.🙂

  4. ТАфрикански е прав. И на мен ми се иска да направя едната такава като неговата бленувана фирма, в която да събера всичките си приятелки, но и аз като него ще трябва да изчакам момента, в който ще стана безбожно богата. Е, аз няма да ги наемам, за да продължим да се чувстваме и нататък приятелки, а ще направим нещо като кооперация:) А до тогава ще крадем от свободното си време да си поговорим на едно кафе. Важното е духом да сме заедно. Не напразно се говори, че у нас психоаналитиците няма много да забогатеят, докато съществува приятелството ни. Да му мислят студените западняци:)
    Брук също е много права, не имотите и парите правят човека щастлив. Ако ти липсва приятелството и любовта, те нищо не струват.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s