Последен ден от живота ми

Повлияна от темата ‘Какво бих направил, ако днес е последния ден от живота ми’ реших и аз да споделя как си представям последния си ден.

Като бях по-малка, незнайно защо бях убедена, че ще умра на 54 години (също като лелята на майка ми и бабата на баща ми…) Бях толкова убедена, че чак плашех хората с тази си странност. Отдавна не се бях замисляла за това. А сега съм алчна… 54 години ми се вижда изключително малко, недостатъчно и си мисля, че няма да успея да свърша с всичко. Като се замисля обаче май не искам да успея на направя всичко, не искам да съм опитала всичко и да умра в един много много скучен ден. Предпочитам да почина в следствие от безрасъден за годините ми скок с парашут.

Знам обаче как не искам да умра.

• Не искам да си отида от този свят неразбрана като Лора Граймс
  
• Не искам да си отида от този свят,очаквайки края си (тежка болест) и зависеща от другите.
• Не искам да се нуждая да си ида от този свят.
• Не искам причината да искам да си ида да е скука, нежелание за живот.

А да си призная честно… никак не ми се умира. Харесвам живота си, радвам се на цъфналите си лаленца

Харесва ми и как вече цял месец градините са отрупани с минзухари и кокичета (минзухара е второто ми по любимост цвете след момината сълза :Р ).

Усмихвам се на непознатите, които ми се усмихват и ме поздравяват докато си вървя (техни снимки нямам). И се радвам на много и различни дребни неща. А относно смъртта… искам да изживея последния си ден без да знам, че ми е последен и искам да е изпълнен с живот, както почти всеки мой ден.

Хубаво е да осъзнаваме, че сме живим, а докато дойде момента на равносметка ще се постарая да оставя следа.